Днес отговорите ми на тези въпроси са: Аз съм Аксиния Илиева Цветанова, родих се (защото съм сигурна, че и аз съм участвала в това тайнство) на 08.07.1968г. в град Варна. Родителите ми ме отгледаха и обичаха по най- добрия начин на който бяха способни (това e в сила и за вашите родители). Днес вече сама съм си родител и понякога се грижа добре за себе си, понякога не успявам, съвсем като истинските майки и бащи. Започнах да уча психология, за да излекувам своите болки. Нямах очакване, че това ще се превърне в любов за цял живот.
Моят дом днес се намира в град Велико Търново, но много често пътувам. Скоро при едно от най- далечните си пътувания осъзнах, че истинският ми дом е Земята. Това ми даде невероятна лекота и усещане за уют, където и да се намирам.
Къде отивам? Просто вървя по Пътя си. С всяка крачка която изминавам, усещам, че това ще е едно безкрайно пътуване. Вече се смирих, че няма да има крайна цел, награда или почести. Точно когато си изминал най- стръмната и камениста отсечка и ти се иска да светне онази табела с надпис: „Аплодисменти” , оставаш разочарован… Да светеща табела има, но там пише отново „Как?”, а под нея стои поредното препятствие.
Какво правя? – Дишам, Обичам, Греша, Осъзнавам, Плача, Тъгувам, Боря се, Пътувам, Създавам, Уморявам се, Отказвам се…и отново Дишам, Обичам, Грешa, Осъзнавам…
Как ли ще се променят отговорите ми след време? Никой не знае! Само трябва да наблюдавам и да участвам във всеки миг от своя живот. Ето затова живеенето е толкова вълнуващо приключение! Няма как да мине без твоето собствено участие!
ВСУ „Черноризец Храбър” – гр.Варна специалност “Психология”–бакалавър
ВТУ „ Св. Св. Кирил и Методий”– гр. Велико Търново, магистратура „Психология на личността”
Обучения, семинари, workshops
2008– 2012г. Следдипломна квалификация по Аналитична психотерапия – 8 семестъра (4календарни години). Квалификация- психотерапевт
Април 2008г – гр. София „Семейни констелации” водещ Елена Илиева
4-10 януари 2009г – хотел „Родона” Родопите Водещи Мадлен Алгафари и д-р Георги Няголов
5- 14 май 2009г – гр. Салсомаджоре Терме, Италия на тема: „Петте движения и психодраматично възпроизвеждане на травматични ситуации.” Водещи Мадлен Алгафари и д-р Георги Няголов
14–16 Август 2009г. – с. Кошов до гр. Русе. Арттерапия с глина на тема: „Заземяване, креативност и характери.” Водещи: Мадлен Алгафари и скулптора Н. Иванова
Март 2010г. гр. София – Семинар на тема: „Терапия на тревожност и депресия” водещ Дж. Зайг – The Milton H. Erickson Foundation
4– 10 януари 2010г. с. Горна Бешовица, близо до Враца. Тема: „Умея ли да бъда свободен? Какво е свободата на тялото и свободата на душата?” Водещи: Мадлен Алгафари и котерапевти работещи под супервизия– Аксиния Цветанова, Цветана Илиевска и Лили Георгиева.
3–10 юли 2010г. вилно селище „Азарея” (до гр.Троян) Тема: „Вяра и съмнение” Основни акценти: съмнението– единственият човешки грях. Споделеността, която прави радостта двойна, а мъката – наполовина. Кой съм аз – търсене или създаване на себе си? Защо е нужна болката? Водещи: Мадлен Алгафари и котерапевти работещи под супервизия– Аксиния Цветанова и Цветана Илиевска.
18–25 септември 2010г. с. Кранево Тема: „Избор ли е щастието?” Акценти: умението да бъда себе си– условие за щастието; кое е „себе си?”–проблемът на идентификацията с частите, а не с цялото. Осветляване на „сянката” ни. Водещи: Мадлен Алгафари и котерапевти работещи под супервизия– Аксиния Цветанова и Цветана Илиевска.
3–10 април 2011г. гр. Дряново. Тема: „Кой съм аз?”– терапия на петте движения. Планиране, смирение, привличане, себеотстояване, чуство за реалност. Основни моели на поведение на различните характери. Липсващи модели и работа върху тях. Водещи: Мадлен Алгафари и котерапевти работещи под супервизия – Аксиния Цветанова и Цветана Илиевска.
6 юни 2011г. гр. София – Тема: “Трите въпроса: Кой съм аз? Накъде отивам? И с кого?” Водещи: Мадлен Алгафари и Хорхе Букай
Членувам в Българското Неорайхианско дружество
http://www.neoraihianstvo.org/chlenove.html
което е член на Българската Асоциация по Психотерапия (БАП) и на Европейската Асоциация по Психотелесна Психотерапия (EABP- European Association for Body Psychothearapy)
Умът бяга, но тялото ни винаги е честно
Майчинството не е свещена роля, може да бъде унищожително, казва психотерапевтът Аксиния Цветанова
Аксиния Цветанова е психотерапевт по професия и мека пътеводна светлина по душа. Излъчването й е на жена, която чувства надълбоко, все още гледа света с широко отворени очи и мечтае с вяра, подкрепена с действия, натрупан опит и помъдряване. Тя е искреност, емоция и женственост, придобила с годините цялост с допълващата я мъжка енергия, самоувереност и баланс, изковани и изваяни от вътрешната работа по себепознанието, преодоляване на страхове и несигурност и лекуване на минали рани. Аксиния е още човек, който не спира да се учи.
Здравейте, Аксиния! Какво научихте напоследък?
Да се вслушваме в усещанията си. Чрез литературата и психологията съм потвърдила верността на моите усещания. Наложи се да измина много дълъг път, за да се върна към себе си.
Друго нещо, което съм научила, е, че любовта не е никак просто нещо. Също, че няма нищо, което да е само положително. Семейството може както да отгледа здрави деца, така и да убива. Тези неща, които ги смятаме за най-прости и най-важни, никак не са лесни. Необходимо ни е обучение, което да ни помогне да се върнем към себе си. Да има предмет в училище и в университета, в който да се изучават неща, свързани с отношенията.
Установих още, че гледната ми точка е станала по-мека. Допускам, че има много ъгли на разглеждане на един въпрос. Ако едно нещо е пагубно за един, може да е спасение за друг. Например за майчинството – обществото насажда, че то е свята роля. Но в своята работа съм видяла, че майчинството може да бъде унищожително, да стигне до някаква крайност. Трябва да си позволим смелостта да поставяме под въпрос изискванията на обществото. Някои жени може наистина да са щастливи и осъществени и без да стават майки.
Случвало ли се е да губите вяра в нещо, което сте подкрепяли и сте била напълно сигурна в неговата правилност и важност?
Много често ми се случва да губя вяра в нещо, в което съм вярвала сляпо. Все едно, че преди не съм виждала цялата картина. Сега вярата ми е много по-балансирана след преживените разочарования. Но съм все още оптимист. Дори нещо принципно негативно, като песимизмът може в определени ситуации да има позитивна роля. Например, един мъж, който има доста песимистична нагласа към света, среща жена с много подобен на неговия светоглед. В началото това, че и двамата си приличат като начин на мислене, им харесва, но постепенно започват да виждат песимизма на другия като товар, като пречка пред пълноценния живот и тогава осъзнават, че и техният собствен песимизъм им пречи и тръгват да се променят. Всеки един от двамата е бил като огледало за другия и му е помогнал да преосмисли светогледа си.
Кои са най-значимите моменти в живота ви по отношение на личната ви трансформация и развитие?
Големите кризи. Неприятните ситуации. Паническите атаки, които получавах в миналото. Благодарна съм на моята лична криза, защото заради нея стигнах до психологията и осъзнах, че аз съм тази, която трябва да си помогне, освен помощта, която получавам отвън.
Другият ми голям учител са осъзнаванията покрай комуникацията с децата. Моментите, в които съм успявала да чуя това, което ми казват. Това, което ми е пречело да ги чуя, е болката от осъзнаването на истината за това как са се чувствали в дадена ситуация. Като всеки родител и аз правя най-доброто, на което съм способна за децата си, но понякога то бива преживявано по много различен начин от тях. Децата могат да ни бъдат много добро огледало и коректив.
Кое се оказа най-ефективният подход в работата ви, когато някой има желание да излекува вътрешните си рани и да подобри живота си?
Използването на тялото като инструмент за достигане до прозрения и истини. Умът бяга. А тялото е честно. То ни носи информация чрез стойката, действието, жестовете. Обучението в психотелесна психотерапия помага на човек да осъзнае дълбоко неосъзнати неща и травми. Разбирането на сигналите на тялото е пряк път за това. Например, ако човек е преживял нещо травматично или силно неприятно в детството си, но го е изтласкал от съзнанието си, може по време на разговор по определена тема да направи някакъв малък, но специфичен жест, който да подскаже на опитния терапевт в коя посока да премине разговорът, за да се достигне до корена на проблема и оттам – до решението.
Какво научихте за живота от родителството? Има ли нещо общо между родителството и психотерапията?
От родителството съм научила, че любовта включва и това да чуеш неудобни истини. Терапията има задачата да бъде за известно време здравият родител, който клиентите не са имали и после точно като здравия родител да ги пусне да се развиват самостоятелно.
Друго, което съм научила, е, че сравняването между децата убива индивидуалността и им създава силно чувство за несигурност. Автентичността на детето трябва да се поощрява. Когато човек харесва нещо в някого, това трябва да го вдъхновява, а не да смачква самооценката му.
Според вас повече ли са хората, които вече се събуждат и живеят осъзнато, или все още преоблаващото мнозинство са хората, живеещи в „матрицата”?
Има ги и едните, и другите. При някои болката от осъзнаването е толкова голяма, че те „избират” да останат в „матрицата” на неосъзнатото живеене. Преди вярвах, че всеки човек трябва да достигне до осъзнатост, но сега си мисля, че най-важното е да се предостави възможност и информация на хората, която те могат да използват, за да излязат от „матрицата”, ако имат капацитета и готовността за това. Но нищо не може да се постигне насила.
Ако го решат, следващите стъпки са действието и повторението, за да може новият опит да се превърне в здравословен навик и начин на живот, да стане част от нас. Изисква се целенасочена работа върху себе си, самонаблюдение и използване на новите модели на поведение и мислене в моментите, в които преди време се е задействал вредният навик.
Как се ориентирате за това къде точно в живота сте се отклонили от равновесната си точка? Знаем, че трябва да се стремим към златната среда, но как да разберем къде се намира? Как да се научим да сме по-обективни във възприятията си по отношение на баланса и равновесната точка?
Разбирам, че съм се отклонила от равновесната си точка, когато започна да изпитвам дискомфорт, усещането, че нещо не ми е както трябва. Средата често ни вади от собствения ни център и е важно да можем да се връщаме към него. За това си има различни техники и е добре човек да открие тази, която работи за него. Една не много сложна техника за връщане към собствения си център е, като се приберем вкъщи след работния ден, за 5-15 минути да затворим очи и без да даваме оценки, да се опитаме да почувстваме какво усеща тялото ни. Да се свържем с него. Мозъкът ни само да регистрира усещанията, но не и да ги съди. Да усетим помирение и приемане на себе си.
Ако сме достатъчно осъзнати, можем да се ориентираме дали сме се отдалечили от равновесната точка и чрез обратната връзка, която получаваме за себе си в отношенията ни с другите. Важно е да знаем, че това, което ни казват, съдържа истина в определена степен и в същото време отразява и техните характерови страхове и особености и е повлияно от личния им опит. Да се замислим върху думите на другите има голямо значение, като се опитаме да разберем докъде мнението им ни дава информация за тях самите и докъде то съдържа обективна преценка за нас, която може да ни бъде полезна и ценна като ориентир за определяне на посоката на вътрешната ни промяна.
Всеки един от нас е важно да се грижи за себе си, защото не си даваме сметка колко много си влияем един на друг. Грижейки се за себе си, се грижим и за семейството си и за всички останали. Така всеки един живот има много голям смисъл за цялото.
Лоуен, който е терапевт от Школата на психотелесната психотерапия, казва: ”Можем да бъдем обективни, единствено когато сме изцяло субективни.” Приемаш собствените си усещания и приемаш, че другият може да има други усещания за ситуацията.
Източник: www.jenatadnes.com
Ние от My Veliko Turnovo слагаме началото на един нов проект. Нарекохме го „Провокирай себе си“ и ваш личен водач в това приключение ще бъде Аксиния Цветанова – психолог и психотерапевт. Идеята разбира се е провокирана от личния ѝ опит. „Години наред се обучавам, колекционирам дипломи, чета книги за самопомощ, участвам в групи за самопознание, но в мен оставаше чувството за една безкрайна подготовка незнайно за какво. Все едно истинският смисъл на живота вечно предстои. Празнотата и неудовлетворението не закъсняха. Това е като да острим непрестанно молив, а да не го използваме за писане. Един ден разбираме, че сме стигнали до гумичката и нищо не сме нарисували. Затова ви предлагам от 01.12.2015 г. да започнем написването на биографията на своето бъдеще. Да изпълним живота си с радост и любопитство, да го осмислим и да му придадем плътност.„
„…болест на душата. То е най- тягостното усещане у индивида, причинено от самия него, изживяно като унижение или уплаха, или като чувство за провал пред изпречилите се предизвикателства. Срамът е рана на душата, която ни откъсва от самите себе си и от другите” Гершуин Кауфман
Депресията, отчуждението, липсата на увереност в себе си, изолацията, самотата, проявите на параноя, натрапливите смущения, перфекционизмът, болезненото чувство за малоценност…– всичко това е резултат от срама. Срамът е вид убийство на душата. Щом той се загнезди в душите ни, предизвиква психическа „слабост”, която постепенно води до един вид жива смърт. Ако се чувстваме по този начин в семейната среда, усещането предопределя развитието на всички останали връзки в живота ни. Срамът представлява тотално неприемане на личността от самата себе си.
Често бъркаме срама с чувството за вина, но разлика има. Вината казва: „Аз извърших нещо лошо”, а срамът казва:”Нещо не е наред у мен.”. Вината казва: „Сторих грешка”, а срамът: „Аз самият съм грешка”. Вината казва: „Това което направих, не е добро”, а срамът:”Аз не съм добър”. Важно е да се научим да правим тази разлика.
Корена на срама у детето идва от усещането, че то се чувства изоставено от своите родители. Това води до мисли от вида: „Нещо с мен не е наред”. Мисленето на детето доста се различава от това на възрастния, там то винаги е центъра на всичко. Смята, че каквото и нещастие да му се случва причината е в него. Освен това детската психика има един много необходим за оцеляването ѝ защитен механизъм наречен его- защита или магическо мислене чрез което то обожествява своите родители. Така получават усещането че нищо лошо не може да му се случи докато е с тях. Ако родителите се държат нараняващо с детето си, за да съхрани представата си за тях, то приема вината и се смята за лошо. Така когато се почувстват изоставени децата започват да се срамуват и да смятат, че те самите са предизвикали това отношение.
Без да си дават сметка родителите изоставят децата си по следните начини:
Когато ги лишават от физическото си присъствие.
Като не съобразяват своите емоции с децата си.
Като не реагират адекватно, когато децата изливат своите чувства.
Като не отговарят на нуждите за развитие у децата.
Като ги нараняват и злоупотребяват с тях физически, сексуално, емоционално и психически.
Като принуждават децата сами да се грижат за насъщните си нужди.
Като използват децата за спасяване на браковете си.
Като крият или отричат неприлични тайни пред света, които децата трябва да бранят, за да поддържат семейния баланс.
Като не им отдават необходимото време, внимание и напътствия
Като се държат безсрамно.
За да оцелее и за да се чувства сигурно, детето трябва да идеализира своите родители и да възприема себе си като лошо. Парадоксалното е, че колкото повече едно дете е било пренебрегвано, толкова повече то идеализира своето семейство и родителите си.
Децата непрекъснато се нуждаят от родителите си. Не е възможно петгодишно дете да събере багажа си, да благодари на родителите си и да тръгне по широкия свят да търси пътя си. Поне петнадесет години трябва да минат преди този порив да може да се осъществи. Основната роля на родителите е да са на разположение на своите деца. Изоставянето за детето има не само физическо измерение, вие може да сте непрекъснато заедно и то пак да се чувства изоставено. Като „изоставяне” детето преживява и следните ситуации: ако работата ви е по- важна от него, ако има брат или сестра и те поради някакво заболяване или заради пола си, привличат грижите и вниманието на родителите, ако телом сте заедно, а мисълта и душата ви са заети с нещо друго, ако му се налага да пази тайни свързани със семейството…и т.н. Представяте ли си как се чувства едно дете, което е преживяло силно травмираща ситуация, която не разбира и се страхува да сподели с родителите си. Естествено уплашено, самотно и изоставено. Когато живее с непрекъснатото усещане, че има нещо по- важно от неговите преживявания, радости и страхове, вълнения и емоции, детето се чувства изоставено.
Щом едно дете се чувства по този начин, естественият ред на нещата се обръща. Тогава децата трябва да се грижат за родителите си. Те се превръщат преждевременно във възрастни и започват да предпазват и обгрижват родителите си, вместо да се отпуснат и приютят в къщи, те се държат като силни и зрели. Усещането за уникалност и ценност у всяко дете се разрушава. То се чувства само и отчуждено. В душата на детето се ражда срам, чиято първопричина е изоставянето. За да потуши болката или просто, за да оцелее детето изгражда един фалшив „Аз”. Този „Аз” формира защитна маска, която откъсва вниманието от болката и вътрешната самота. След дълги години на престорено поведение човек изгубва представа за това кой всъщност е той. Истинската ни същност остава лишена от себеизява.
Най- страшното е, че възрастните, възпитаващи своите деца също са били откъснати от своята същност. И така това става като зараза и влияе във всички посоки в живота на милиони хора. Възрастните само изглеждат като възрастни, обличат се и говорят като възрастни, а всъщност са възрасти деца с пукнатини в душата. Вторачваме се в дребните си ежедневни грижи, за да не видим и усетим, колко всъщност сме тъжни и самотни. Да не видим онзи мъртъв град в чиито руини се крие изоставеното ни дете.
По книгата на Джон Брадшоу „Тайните на семейството”
Емоциите и чувствата са всичко, с което разполагаме, за да осъзнаем красотата на живота и да я усетим с всяка фибра на тялото и душата си.
Нашите чувства са реакция на всичко, което се случва в живота ни, а нашите емоции изразяват промените, които настъпват във физическото ни тяло в процеса на тази реакция: мимика, движения, интонация на гласа…
Разликата между емоция и чувство е в тяхната продължителност и в степента, в която при формирането им взима участие съзнанието. Емоцията е по-кратка и с по-малко участие на съзнанието. Тя предхожда формирането на чувството. Емоциите са по- първични, а чувствата са социални. В ежедневието си ние трудно правим разлика между тях, но не в това е бедата. Вследствие на личната си история, възпитанието и житейските си перипетии, сме забравили как да ги използваме, а още по- притеснителното е, че дори не ги усещаме.
„Емоциите не са добри или лоши, позитивни или негативни; те просто са. Стават разрушителни, само ако бъдат подтискани или отричани. Негативното не е самата емоция, а фактът, че тя е смазвана. Задушаването на емоциите само ги прави по- силни. То е като изплащането на ипотека: налага се многократно да изплатим дълга си. Защо да си създаваме главоболия, когато можем спокойно да платим в брой?” Джил Едуардс
Каквито и да са нашите емоции и чувства всички те са ценни, тъй като носят важна информация за света и за самите нас.
В момента, в който напълно изживеем една емоция, тя се променя. Това ни води към вътрешен мир. Приемайки емоцията, обгръщайки я с „топлото одеяло” на любовта, ние започваме да се освобождаваме от нея и да я трансформираме. Далеч по- болезнено и изтощително е да потискаме емоциите си, отколкото да им се отдадем. Борбата да потиснем болката си е това което наистина ни кара да страдаме. Всеки път когато се смеем, а всъщност ни се плаче, все едно, че заравяме един неузрял плод в себе си. Вместо да узрее, след което да ѝ се насладим, емоцията започва да гние и да се разлага, и в крайна сметка нейните отрови проникват навсякъде в тялото ни, като често намират повторен израз под формата на болест или хронично заболяване.
Как става така,че се „бронираме” и „упояваме”? Как става така, че се превръщаме в „жив труп”? Ами просто отначало изключваме сензорната си система, за да не изпитваме отрицателни емоции. Разбира се, ние се опитваме да игнорираме само негативните емоции и чувства, но бутонът е един за всичко! И веднага щом негативните чувства започнат да нахлуват, а те не могат да не нахлуят, ние реагираме по съответния начин– избутваме ги обратно, не им обръщаме внимание и се правим, че не съществуват. Ако пък се осмелят да нахлуят положителни чувства- те също нямат живот, защото ги погубват страхът от наказание и вината.
Но през цялото време около нас нещо се случва. Ние реагираме на това. И емоции и чувства винаги възникват. За да не чувстваме, ние би трябвало да изключим зрението, слуха, обонянието, усещанията и вкуса си, и тогава те ще престанат да ни подава информация. И ние го правим с голяма лекота, като включваме психологическите си защити, чрез тях постигаме интелектуалното изключване на чувствата.
Разполагаме с цял арсенал такива средства, едно от най- разпространените е способността ни да заличаваме границите между нас и другите хора, между нашите ценности и тези на другите хора. Така спираме да усещаме от какво имаме нужда и започваме да правим това от което имат нужда другите и според тяхната реакция преценяваме дали сме добри или лоши. Тогава това знание- „знанието за вкусовете на другите хора”- става източник на нашите чувства, а не реалната действителност. В резултат на всичко това ние преставаме да усещаме себе си, да бъдем себе си. От нас остава само един Ум, който се осланя на мнението и желанията на другите хора. И когато другите не ни зачитат или просто отсъстват, ние много явно усещаме, че нас ни няма! Ние сме се отказали от себе си, предали сме се, като сме се разделили на две части- едната съществува само тогава когато наоколо има други хора, а другата е прогонена от първата с всичките ѝ чувства и живот. Тя е в изгнание. Била е прогонена, защото е пречела с емоциите, чувствата и желанията си, защото не ни е било ясно как да се справим с нея, как да живеем с нея, и най- важното- защото със своите чувства тя е била неудобна за другите.
На другите наистина им е неудобно, когато вие плачете, гневите се, ревнувате…Още от детството, нашите родители ни учат да бъдем удобни за другите, макар, че те самите са страдали от това, в резултат на което ние се отказваме от себе си и вярваме, че другите по- добре знаят какво ни е нужно. С времето това ни затваря в металния пашкул на собствения ни Ум, който има само едно малко прозорче. Но това не е прозорец през който да гледаме света, а амбразура през която можем само да стреляме по другите с нашия Морал. Та какво право имат те, извън границите на пашкула, да се движат, да живеят, да чувстват, след като Аз напредничавия човек съм се отказал от всичко това заради….Заради какво?
Преминавайки през всички чувства се опитайте да си отговорите: Какъв е вашият мотив за бягство? Каква е вашата „награда” за това да не усещате мъката, гнева, болката, страха, но и радостта и любовта? Може би ще откриете цената която плащате, за това, че блокирате чувствата си и ще си дадете сметка, дали не е твърде висока.
Започваме с Мъката
Това е група от емоции и може да включва: печал, копнеж, страх, вина, гняв и дори отчаяние и ние твърде често се опитваме да ги потиснем, тъй като те са твърде силни и болезнени. Всеки път, когато преживеем голяма загуба в живота си- като смъртта на близък човек, развод, съкращение от работа, спонтанен аборт, опустяване на дома, след като нашите деца го напуснат, или края на една любовна връзка- трябва да преминем през един период на тъгуване. За съжаление само времето не може да излекува мъката. Изразяването на емоциите и тяхното освобождаване е това което лекува. Плачът, риданията и дори яростта са много важни за лечебния процес. Колкото повече потискаме мъката си, толкова по- дълго продължава тя– като често се появява повторно след години, под формата на депресия или физическа болест. Дори когато преминаваме през желани промени- като сватба, преместване в нова къща или раждане на дете- ние имаме нужда да тъгуваме за предишния живот, който сме имали. Основната функция на тъгата е да ни помогне да се адаптираме към загубата или промяната в живота ни. Тя води до спад на енергията и ентусиазма за живот, в частност към развлеченията и забавленията, забавя и метаболизма на тялото. Това оттегляне навътре ни дава възможността да преживеем мъката или попарените надежди, да осъзнаем какви са последствията от тях за живота ни, а после с връщането на енергията, да се подготвим за ново начало.
Всеки един баща би искал да каже това на сина си, ако можеше… Ако не бяха собствените му страхове и „демони”, той много би искал момчето му да чуе тези думи. Кент Нърбърн е събрал смелост, надскочил е собствените си ограничения и е написал „Писма до моя син”, а ние имаме щастието да надничаме през рамото на сина му докато ги чете. Писма изпълнени с думи и мъдрости за мъжеството, живота и любовта идващи направо от сърцето.
Желанието на един баща
Пиша тази книга– не като твоя баща, а като баща въобще. Докато самият ти нямаш син, няма да разбереш какво означава това. Няма да знаеш какво означава това. Няма да знаеш какво означава безкрайната радост, любовта, които отекват в сърцето на еди баща, когато погледне сина си. Няма да познаваш чувството за чест, което кара мъжа да бъде повече от това, което е, и да предаде нещо добро и изпълнено с надежда на сина си. Няма да знаеш и каква болка раздира сърцето на бащите, преследвани от своите демони, които не им позволяват да бъдат такива, каквито искат да ги виждат синовете им.
Ще виждаш само мъжа, който стои пред теб или който е напуснал живота ти, който упражнява власт над теб за добро или лошо и който никога няма да се откаже от това.
Огромна привилегия и огромно бреме е да бъдеш този мъж. Има нещо, което именно бащата трябва да предаде на сина си иначе никога няма да го възприеме ясно. Това е чувството за мъжественост, за собствено достойнство, отговорност към света наоколо.
А как да изразя всичко това с думи? Живеем във време, когато е трудно да се говори от сърце. Животът ни е задушен от хиляди баналности, а поезията на душата е заглушена от мислите и грижите на ежедневието. Песента, която живее в сърцето ни, онази песен, която с нетърпение сме чакали да споделим, песента за мъжа в нас –тази песен е замлъкнала. Пълни сме със съвети, но сме лишени от вяра.
И така искам да бъда честен с теб. Аз не знам отговорите. Обаче разбирам въпросите. Виждам как се бориш, как откриваш и как се стремиш нагоре, виждам себе си, отразен в твоите очи и в твоите дни. По някакъв фундаментален начин аз вече съм бил там и искам да го споделя с теб.
И аз съм се учил да ходя, да тичам, да падам. Преживял съм първата си любов. Познал съм страха, гнева и тъгата. Сърцето ми е било разбивано, но съм имал и мигове, в които съм усещал Божията ръка на рамото си. Плакал съм и от скръб, и от радост.
Имал съм мрачни моменти, в които съм мислел, че вече никога няма да видя светлината, но съм имал и мигове, в които ми се е искало да танцувам, да пея и да прегръщам всеки, когото срещам.
Изпитвал съм благоговение пред загадките на Вселената, но се е случвало и най- малката дреболия да ме разярява.
Носил съм други хора, когато едва съм имал сили да вървя сам, но съм отминавал други, застанали край пътя с протегнати за помощ ръце.
Понякога ми се струва, че съм направил повече, отколкото може да се иска, друг път се чувствам като мошеник и неудачник. Нося в себе си искрата на величието и мрака на безсърдечното престъпление.
Накратко казано, аз съм човек– също като теб.
Въпреки че ти ще вървиш по своята земя и в своето време, над теб ще грее същото слънце, което е греело и над мен, и през живота ти ще преминават същите сезони, които са преминавали и през моя. Ние с теб винаги ще бъдем различни, но и винаги ще бъдем еднакви.
За това е тази книга. Тя е моят опит да ти предам уроците от своя живот, за да можеш да ги използваш в своя. Целта ми не е да те превърна в копие на себе си. Няма по- голяма радост за мен от тази, да те виждам как се превръщаш в самия себе си. Но времето разкрива някои истини и те са по– велики от нас с теб. Ако мога да го изрека с глас, който да ми позволи да вървя до теб през дните ти, значи съм се справил добре.
Да бъда твой баща– това е най- голямата чест която някога била оказвана. Тя ми позволи да се докосна за миг до великата мистерия и да видя любовта си, родена в плът и кръв. Ако имах право на едно желание, то би било да предадеш тази любов нататък. В живота сякаш няма нищо по– важно от това.
Аксиния Илиева Цветанова – психотерапевт, психолог Велико Търново - psihoterapiata.com
myvelikoturnovo.com/
Адрес: гр. Велико Търново, ул. “Илю Войвода” N:10 офис 2
Моб. тел.: 0899 130 110
E-mail: aksinia_tzvetanova@ abv.bg
Текст и изображения: psihoterapiata.com
