Д-р Тарашоева – психиатър, психотерапевт, психодраматист

Това беше много отдавна, в далечната 1979г., когато психотерапия се правеше от няколко млади психолози и психиатри – ентусиасти, в подземните етажи на първа психиатричната клиника, в извънработно време и без заплащане. Без възможности за институционално обучение в каквато й да е съвременна форма на психотерапия, без легален достъп до психотерапевтична литература, но с много ентусиазъм, сериозна мотивация и отговорност, бяха направени първите практически стъпки в групово-динамичната психотерапия, индивидуалната, а по-късно и в арт-терапията, фамилната психотерапия и системния подход. В края на 70-те и началото на 80-ти години бяхме успели да се запознаем с произведенията на няколко водещи в тези сфери автори и работехме на принципа на взаимно обучение и на взаимна супервизия с цялата необходима отговорност и посветеност. А класическите психиатри ни иронизираха публично. Но в себе си някои от тях ни се радваха, други ни завиждаха.
През всички години от тогава до сега успях да запазя и развия в себе си и двете роли – психиатър и психотерапевт, без сериозен междуролеви конфликт. Ценя си ги и двете.
Когато заедно с другите млади ентусиасти – underground-психотерапевти – откривахме арт-терапията и системния подход, въпреки че тези методи ме привличаха, аз не бях от най-ентусиазираните им последователи. Но когато в 1986, на конгреса на IAGP в Загреб срещнах психодрамата, разбрах, че това е моят метод. Следващите 3 години посветих на това, психодрамата да пробие желязната завеса и да дойде у нас.
По-късно имах невероятния шанс да уча от водещи психодраматисти като Зерка Морено, Дейвид Кипър, Моника Зурети, Гьоран Хьогберг, Габриеле Визман Брун, Бернхард Ахтенберг, Роберто де Иноченцио, Пиер Фонтен, Шантал Нев, Сю Даниел, Грете Лоиц, Ела Мей Шеарон, Марша Карп, Илейн Сашноф, Ева Фалстрьом и много други.
Веднага след като се дипломирах като психодрама терапевт, през 1993 г., основах първия психодрама център у нас – Психодрама център Орфеус с подкрепата на проф. Дейвид Кипър от Чикаго. От тогава и до сега с удоволствие обучавам психодраматисти. Като съосновател на ФЕПТО (Федерация на eвропейските психодрама тренинг организации), имах шанса да ползвам опита и на всички водещи обучители в Европа.
До 2003 г. практикувах индивидуална и групова психотерапия в кабинет “Неврози и психотерапия” на Софийския психодиспансер, както и в частната си психотерапевтична практика Орфеус. През 2003 г. поех ръководството на Консултативно неотложно отделение на психодиспансера, но запазих психотерапвтичната практика в Орфеус.
В спешната психиатрична помощ ме отведе интересът към кризисните интервенции. Колкото и да е трудно, в ситуацията на психиатрична спешност също е важно да запазим психотерапевтичния подход и отношение. Те са необходими както за болния, така и за близките му – които поради случващото се, също са в криза.

С изграждането на Отделението с висока степен на сигурност към диспансера през 2005г, както и с програмата Мобилна психиатрия (2005 – 2007 г.), предоставяме шанс на хора в психично състояние – водещо до рисково поведение, да получат спешна помощ и/или кризисна интервенция, близо до дома си и близките си.

В Психодрама център Орфеус освен с обучение на професионалисти, включени в пълна програма за психодрама-асистенти и психодрама-терапевти, провеждам обучения в психотерапевтичен подход по заявка от различни възложители в социалната сфера – Агенцията по заетостта, неправителствени организации, психодиспансери и др.
Прилагам психодрамата като метод за обучение в различни умения, за екипно консултиране, така и за супервизия на професионалисти от помагащите професии.
Голямо удовлетворение ми носи и работата на Плейбек театър Орфеус, който въпреки динамиката в състава на трупата си, успява искрено да вълнува и радва публиката на представленията си.

Терапия

Фармакотерапията, психотерапията и психосоциалната рехабилитация при психичните разстройства, са различни, взаимно допълващи се пътища, водещи към една цел – възстановяване на психичното здраве!

Няма здраве без психично здраве!

Разбира се, и за психичното здраве важи правилото: че се оценява, когато се изгуби. Може би психичното е още по-пренебрегвано от телесното здраве – докато го има.

Загубата му е още по-плашеща. А възстановяването му е още по-трудно и сложно. Идеите за психопрофилактика и психохигиена в нашите географски ширини са още по-чужди от тези за профилактика на телесните болести.

Всяка дума, съдържаща в себе си психо- е предмет на шеги, вицове, присмех, като проява на дълбокия, не докрай съзнаван страх от непознати и поради това неуправляеми психични процеси.

Нито в училище, нито в семейството някой учи детето да разпознава и назовава чувствата си. В повечето случаи се забранява изразяването им, особено на тези с негативен знак. И така постепенно и чувствата, и преживяванията във взаимоотношенията се превръщат в нещо забранено или срамно, което не трябва да се показва.

Няма живот без психични стресове и травми. Подтискането на чувствата, забранени за експресиране, води до блокажи и незавършени емоционални процеси. Това от своя страна повлиява негативно – както психичното здраве на индивида, така и взаимоотношенията му с околните, поведението му, работоспособността му, възможността му за пълноценно функциониране и за изпитване на радост от живота.

В началото на 20 век д-р Зигмунд Фройд насочва вниманието към съзнаваните и несъзнавани преживявания на индивида и въвежда психоаналитичното разбиране за личността в здраве и в болест, и съответно на него създава метод за лечението на психичните болести.

Д-р Джейкъб Леви Морено развива своите идеи за психичното здраве, за нарушаването и възстановяването му в разработените от него ролева теория, теория за спонтанността, която прераства в теория за действието, концепциите за Теле, Енкаунтер, Социален атом и Социално пространство, Социометрия и Групова терапия.

Запазвайки дълбок респект към индивида и индивидуалността, Морено разчупва идеята за свещеното единство на индивида, според която чувствата, емоциите и идеите трябва да пребивават в една структура, в която те могат да се появяват, функционират и отмират. Той приема, че чувствата, емоциите и идеите могат както да напускат организмите, така и да навлизат в тях. Според него има структури извън индивида, в които потока от емоции и чувства може да пребивава – и това са именно интерперсоналните пространства.

Изследвайки потока от емоции и чувства в интерперсоналните пространства, д-р Морено въвежда термина Теле. С него той обозначава процесът, който привлича или отблъсква индивидите, потокът от чувства, протичащ между двама души, като акцентира върху елемента на взаимност в този поток. За сега трябва да приемем, че даден реален процес от жизнената ситуация на един човек е чувствителен и отговаря на даден реален процес от жизнената ситуация на друг човек, и че съществуват многобройни положителни и отрицателни степени на тази междуличностна чувствителност. Телето между всеки два индивида може да е в потенциална форма. То може никога да не стане активно, ако тези два индивида не бъдат сближени или ако техните чувства и идеи не се свържат от разстояние по някой канал – например по психологичните мрежи. Тези дистанционни, или Теле-ефекти, създават сложни социометрични структури, състоящи се от една дълга верига от индивиди, всеки с различна степен на чувствителност спрямо едно и също Теле, от пълно безразличие до максимален отклик. Този труден за дефиниране, но реално съществуващ феномен вероятно ще бъде изследван и изучен в предстоящите години, особено след откриването на огледалните неврони в мозъка.
Впечатляваща е картината, с която Морено визуализира това най-интензивно ниво на срещата:
Среща на двама: очи в очи, лице в лице
и когато ти си близо аз ще изтръгна твоите очи от твоите орбити
и ще ги поставя на мястото на моите,
а ти ще изтръгнеш моите очи от моите орбити
и ще ги поставиш на мястото на своите,
и тогава аз ще те погледна с твоите очи,
а ти ще ме погледнеш с моите очи
и ние ще се срещнем.
Морено се интересува от това какво се случва тук и сега между хората. При неговото описание и на срещата, и на феномена теле,

отчетлива е равнопоставеността, двупосочността и взаимността между двамата – за разлика от психоаналитичните понятия пренос, проекция и др., където има субект и обект и където значимото събитие е някога и някъде другаде.

Освен значимостта на категорията на момента, Морено акцентира и на друга пренебрегвана до този момент категория – действието (enactment). Според Морено човекът е изпълнител на роли. Психично здрав е индивидът с богат ролеви репертоар, ролева пластичност и умение да действа по подходящ начин в подходящ момент. Готовността на индивида да действа, както и да взаимодейства по нов, по-креативен начин от вече познатия, са другите важни характеристики на психичното здраве. Всеки човек носи в себе си неограничен потенциал от спонтанност и
креативност.

Спонтанност (sponte – свободна воля) за Морено е свободата за изява, състоянието на готовност на човека да действа свободно и да отговаря на изискванията. “Спонтанността тласка индивида към адекватен отговор на нова ситуация или нов отговор на стара ситуация” – т.е. към организирани и адаптивни модели на поведение. Важно е това понятие да се разграничи от импулсивността и отслабения контрол над действията, водещи до емоционални изблици или объркани действия. Спонтанността е биологична и социална ценност. Тя може да е налице у човека не само когато той чувства и действа, както е популярното разбиране, а и когато мисли и почива.

Здравият човек е способен бързо да мобилизира спонтанността, необходима му да отговори на натиска на житейските промени. За да се справи с въздействията на структурата, заобикаляща индивида, на него му се налага да развива нови роли или да актуализира роли, неактуализирани до този момент.

Ролята представлява действителната, осезаема форма, която Азът приема. Това е функционалната форма, която човек приема в специфичния момент, когато реагира на специфична ситуация, в която участват и други лица или обекти. Тази форма се създава от миналия опит на индивида и от културните модели на обществото, т.е. всяка роля има личен и колективен компонент и се изпълнява от всеки според вижданията му и възможностите му.

Психодраматичната ролева теория обхваща всички измерения на живота: социални роли – изразяват социалните измерения, психосоматични роли – изразяват физиологичните измерения, и психодраматичните роли – изразяват психологичните измерения на Аза.

Човек разполага с набор от роли, които е развил в различна степен (рудиментарно развита, нормално развита или свръх-развита) и които изпълнява в различни ситуации и взаимоотношения – ролеви репертоар. Освен тях има и други роли или варианти на наличните роли, които би искал да развие. Понякога тези неактуализирани роли могат да оказват силен натиск върху официалната роля, проявяващ се като тревожност.

На ролите, с които всеки човек борави, хората от обкръжението му отговарят с контрароли – напр. родител-дете, лекар-пациент, съпруг-съпруга и така се оформя неговия набор от ролеви взаимоотношения. Всяка култура има свой набор от роли и ролеви взаимоотношения, които се стреми да наложи на своите членове.

Играта на дадена роля е едновременно функция на възприемането на ролята (познавателно) и на изпълнението на ролята (умението за представяне). Възможно е някой да има високо ниво на възприемане на дадена роля и слабо ниво или блокаж на нейното изпълнение. Този дисбаланс може да бъде преодолян чрез ролеви тренинг (репетиране на роля в защитена среда със съдействието на помощници).

Понякога психичните проблеми на индивида се дължат на вътреролеви или междуролеви конфликти, липса на ролева пластичност или наличие на ролева ригидност. В основите на тези проблеми може да се открие блокиран процес на спонтанна креативност, дълбоко затрупани неотреагирани емоции, дезинтегрирани психични процеси вследствие на травматичен минал опит, “незавършени дела” във взаимоотношенията.

Един от механизмите, пораждащи психични проблеми е следният:

Има травматични спомени, за които човек не си дава сметка
Преживяната в ранно детство травма води до създаване на правила за защита от болката
Съхранените правила по-късно повлияват преживяванията и поведението, независимо от това дали са подходящи в новите условия
Информацията, научена по този начин, не е достъпна за съзнателно обработване и припомняне
Тя ръководи поведението, очакванията, възприемането и интерпретирането на взаимоотношенията, без участието на съзнанието
Дефицити в адекватността на ранните взаимоотношения на привързване водят до невъзможност за саморегулация
Дезорганизацията е както на невробиологично, така и на поведенческо ниво.

В психотерапията тези модели на имплицитни прототипи и правила подлежат на изследване и корекция:

Чрез ученето на нови модели се постига промяна
Те се повтарят експлицитно, докато новия модел-навик се фиксира в имплицитната паметова система
Психотерапевтичната промяна включва процес на инсайт и корективно емоционално преживяване
В психотерапията достигаме имплицитните спомени на пациента
Процесът на привързване при терапевтичните взаимоотношения е реален терапевтичен инструмент

Психодрамата дава възможност в една допълнителна реалност да се случи това, което не се е случило някога в реалността и не би могло да се случи вече в настоящата външна реалност. Смисълът на това не е просто илюзорно удовлетворяване на желанието. Едно дълбоко и пълноценно преживяно душевно състояние, макар и в една допълнителна реалност на психодраматичната сцена (напр. на получаване на майчина ласка и грижа, каквато в детството не е преживявана), може успешно да бъде интегрирано в субективната психична реалност на индивида, така че да доведе до необходимата корекция в неговия цялостен емоционален опит.

Като терапевтичен метод психодрамата си служи с действен катарзис, действен анализ, действен инсайт, корективно емоционално преживяване и реинтеграция на минал травматичен опит по нов, нетравматичен начин в цялостната структура на личността.

В психодраматичната група освен процесите на груповата динамика изключително голямо въздействие има процесът на споделяне и даване на ролева и идентификационна обратна връзка. Преживяването на приетост и значимост с такава висока интензивност е постижимо само в група и е едно от най-неоспоримите предимства на груповата терапия пред индивидуалната.

Психодрамата намира все по-широко приложение – освен при терапия на психични заболявания, сега тя се използва при работа с психично здрави хора за целите на тяхното личностово развитие и усъвършенстване, за профилактика и за преодоляване на междуличностови затруднения и проблеми.

Едно от вярванията на Морено е, че човек носи в себе си отговорите на своите въпроси и ролята на терапевта е не да му даде отговори, а да му помогне да открие своите отговори. В здравеопазването, в етапа на преход от патриархален към партньорски модел, пациентът от ролята на зависим от лекаря преминава в ролята на негов равностоен партньор, като:

поема отговорности за своето здраве
участва във вземането на решения, свързани със здравето му – промотивни, превантивни, терапевтични и рехабилитационни
притежава автономност и прави свободен избор

При кризисните интервенции за партниране се поканват и близките.

Ако в медицинския модел идеята за партньорство между пациент и терапевт е сравнително нова, то в психотерапевтичната, и особено в психодраматичната практика партнирането е без алтернатива изначално. Поради това често търсещият психотерапия човек не се нарича пациент, а клиент. Той/тя е в активна позиция не само докато даде заявката си за терапия, но и по време на целия терапевтичен процес, до края му – поема и носи своята отговорност както за дефиниране на целите и задачите на предстоящата терапия, така и за работата по реализирането им. Психотерапевтът със своите знания и умения, само асистира на клиента, акушира раждането на промяната – осигурява защитеното пространство, и всичко необходимо за да стане възможно протичането на терапевтичния процес. Договорът за конфиденциалност е едно от задължителните условия това да се случи.

Изясняване отговорността за промяна. Според Илейн Голдман …всяко човешко същество може да бъде отговорно за своите избори в живота. Те могат да допринесат за израстването и продуктивността в живота си или могат да продължат да вършат това (каквото и да е то), което ги кара да се чувстват потиснати, безполезни, импотентни и манипулирани. Протагонистът трябва да разбере, че той може да не е имал контрол над живота си на петгодишна възраст, но сега, на 32 години трябва да направи избор и да живее според последствията на този избор. (Протагонист е груповият член, който в конкретната сесия, работи на сцената върху своя проблем, със средствата на психодрамата).

Много e важно в кулминацията на сесията протагонистът да постигне освен катарзис на неотреагирани някога чувства (гняв, мъка, болка), и яснота за своята мотивация и действия. Както Илейн Голдман казва Ако потискането на гнева е започнало в детството, протагонистът трябва да бъде подпомогнат да разграничи потискането на стария гняв към майка си от потискането на настоящия гняв към себе си, като поддържане на модели, развити в миналото. Много често индивидите рационализират настоящото деструктивно и негативно поведение, обвинявайки минали събития и/или хора. Да се конфронтираш със себе си, вместо да обвиняваш другите често е най-трудната част от сесията за индивида. Когато някой има готовност да погледне себе си и как той е допринесъл за това, което се е случило с него, той е също така готов да се конфронтира със своето съзнание и подсъзнание.

Илейн Голдман цитира Кейт Стоут, според която свободата и достойнството идват от усещането за контрол върху собствения живот. А самата Голдман е убедена, че автономията, самоопределението и достойнството са рожденни права на всяко човешко същество. Психодрамата и всяко използване на психотерапия могат да помогнат на индивида да си възвърне тази интеграция, това придържане към ценности и цялостност.

Изясняване на активната роля и отговорността за постигането на целите е от решаващо значение както за клиента в психотерапията, така и за пациента в психиатрията. Включително и отговорността за участие в един дълъг и нелек процес, какъвто е терапията.
В повечето случаи и психиатричната помощ, и психотерапията са продължителни процеси, изискващи и време, и усилия, и средства, и търпение. Не може да се гарантира, че са напълно безболезнени. Но те носят в себе си мощен потенциал за постигане на свобода от симптомите, себепознание и личностово развитие, пълноценно функциониране и удовлетвореност от собствените действия.
Всеки сам трябва да направи своя информиран, осъзнат личен избор за или против реализирането на този потенциал.

Психодрама център Орфеус е създаден през 1993 г. в гр. София, от д-р Гълъбина Тарашоева, с активната подкрепа на проф. Дейвид Кипър от Чикаго и съдействието на Даниела Керина.

Психодрама център Орфеус е първият български институт, ангажирал се с обучение по психодрама и изработил своя собствена програма за пълния курс на обучение на психодрама-водещи. Тази програма съответства на Стандартите за обучение на Институтите по психодрама, членуващи във Международната асоциация по групова психотерапия (IАGP) и във Федерацията на Европейските тренинг организации (FEPTO). В годините тя претърпя развитие, съответно на изискванията на минималните стандарти на FEPTO, Българското дружество по психодрама и групова терапия (БДПГТ), Европейската асоциация по психотерапия (ЕАП) и Българската асоциация по психотерапия (БАП). Обучителната програма на Психодрама център Орфеус е първата българска обучителна програма по психодрама, приета от FEPTO, и послужила за модел на следващи обучителни програми у нас.

Директорът на Психодрама център Орфеус, д-р Тарашоева, е един от съоснователите на FEPTO през 1996г, и Орфеус е институционален член на Федерацията от март 1998 г. Членуващите във Федерацията Психодрама Тренинг Организации взаимно признават и приемат дипломите си, преподавателите си и студентите си.

Плейбек театърът е оригинална форма на импровизационен театър, основана през 70 -те години на ХХ век от Джонатан Фокс и Джо Салас, продължение на Театъра на спонтанността на Джейкъб Леви Морено.

В него зрителите споделят свои чувства и преживявания, разказват реални истории от живота си, които актьорите заедно с музиканта пресъздават на сцената. Извикването за живот на история или събитие от миналото, претворяването им на сцената посредством различни метафори, мимика, движения, думи или звуци, и музикален съпровод, от страна на трупата, има потенциала да даде на наблюдаващите го нов поглед към конкретната история или събитие. Това може да им помогне както за формиране на нов подход към споделеното, така и за пренареждане на настоящето.

Символичното или реалистичното пресъздаване на историята, чута от актьорите и музиканта, и “върната обратно” на разказвача, случващо се в атмосфера на откритост и добронамереност, няма терапевтична цел в тесния смисъл на това понятие, но има елементи на терапевтичен ефект, по-осезаеми от тези в традиционния театър. Преживяването по време на представлението, дори и да не постигне терапевтична промяна, носи шанса за достигане на мотивация за промяна.

Психодрамата намира приложение в организационната психология за развитие и поддържане на организационната култура, подобряване на организационния климат, както като метод за обучение в различни умения, така и за целите на изграждането на екипи и екипното консултиране, за разрешаване на конфликти, и не на последно място за супервизия на професионалисти от помагащите професии.
Понятието организационна култура се утвърждава през последните две десетилетия на миналия век. Преди това, през 70-те години на 20-ти век се изследва предимно организационният климат, като характеристика на качеството на дадена организация, изразяваща се в нагласите и убежденията на нейните членове.
Чрез понятието организационна култура се осмисля организацията като културен феномен. Познаването на организационната култура дава яснота за това какво е и какво не е една организация. Това дава възможност за промени и постигане на желаните цели.
Според Дейвис организационната култура е модел от споделени убеждения и ценности, които дават на членовете на институцията смисъл и им осигуряват правила за поведение в тяхната организация.
Организационната култура е нов начин за доброволна, хуманистична реорганизация на предприятията. Тя е отрицание на традиционното разбиране за индустриалната организация, господстващо до този момент, според което наказанието във всичките му форми е основен инструмент за управление. През 50-те години на 20-тия век Честър Бърнард и Питър Дракър за първи път изтъкват, че управлението е нещо повече от вземане на решения и планиране на някакви процедури или действия.
Ядрото на организационната култура са:

Ценностите
Човешките взаимоотношения
Стилът на управление
Стилът на поведение на хората на работното място

Един от основните пластове на организационната култура е комуникативният – взаимодействието между хората и групите, мрежите за общуване, организационният език
Едни от основните функции на организационната култура са:

комуникативна – формиране и поддържане на определен стил на общуване между членовете
интегрираща – помага за по-бързо и по-безболезнено решаване на конфликтите.
Осмисляне на живота на хората в организацията
Овладяване и насочване на силните емоции

За етичното поведение на членовете на организацията значение имат психологичният договор и етичният климат в нея.
Психологичният договор е имплицитен, неписан договор. Съдържа взаимните очаквания на работещите в една организация. От него зависят ефективното функциониране на служителя, неговата лоялност и етичният климат в организацията. Етичният климат в организацията представлява трайните характеристики на етичните отношения в организацията. Определя се от степента на съвпадение на оценките на нисшестоящите и висшестоящите в организацията на всеки от следните 2 въпроса:

представянето на членовете на организацията в работата им
целите на организацията като цяло

Средства за подобряване на етичния климат в организацията са:

Ясно формулиране на водещите ценности в организацията и работата
Специално внимание към общуването в организацията
Отговорност в междуличностните отношения на работното място

При регулиране на етичното поведение в организацията се разграничават:

Проблем
Противоречие
Конфликт

Полагат се усилия проблемът и противоречието да не прерастват в конфликт.
Колкото по-напреднал е един конфликт, толкова по-задълбочен е той и по-трудно се достига до разрешаването му. Конфликтът по принцип никога не може да бъде истински, докрай и окончателно решен, затова се говори за разрешаване на конфликта, или дори за управление на конфликта.
Конфликтите са неизбежен елемент от междуличностните, в това число и трудови взаимоотношения. Има изследвания, които показват, че минимум една пета от работното време в една организация се употребява за преодоляване на различни конфликти. Обикновено конфликтите се изразяват в:

Несъгласие
Критика
Спор
Мълчание

Конфликтът е неразбирателство или противоречие между две страни. Поражда се от несъвпадения на:

потребностите, интересите и ценностите
възприемането на мотиви, думи и ситуации
очакваните резултати
Нежелание за диалог и за търсене на компромиси

Нива на конфликтите:

Вътре в индивида
Между два индивида
Вътре в екип от индивиди
Между 2 или повече екипи в една организация

Екипът е група хора, всеки от които има специфични умения и отговорност да взема самостоятелни решения, които заедно работят за постигането на обща цел, които се срещат за да общуват, да си сътрудничат, и да обединяват познанията и уменията си, въз основа на което изграждат плановете си, определят действията си и вземат решенията си.
Екипът не е бюрократична структура и не е изграден на йерархичен принцип.
Екипът съществува хоризонтално и е изграден от личности, които работят заедно и имат еднаква власт. Личността на всеки член от екипа е от основно значение за работата на целия екип. Участието на членовете на екипа е индивидуален процес на всеки от тях и те не считат за даденост работата и участието на всички от екипа.

Екипът е като човек – ражда се, пораства, развива се, работи, и …. остарява. Във всеки от етапите на своето развитие има различни потребности и различни възможности. Както човекът, така и екипът в различните етапи от своя живот има нужда от консултиране във връзка със своето развитие и преодоляване на възрастовите си кризи, и от терапия в моментите на своето боледуване. Психодраматистът със своите знания, опит и умения може да е ефективен както като екипен / тийм консултант, така и успешен като екипен / тийм доктор.

Нещо, от което всеки екип се нуждае е разбирането за властта и мощта.
За да бъде ефективен, за всеки екип е необходимо осъзнаване на своята собствена мощ да постига промяна, да събира ресурси и инструменти за действие, както и за признаване на това, кой какви видове власт владее в екипа.
Стилът на лидерство може да не успее да се адаптира към променящите се условия, и системите, поддържащи функционирането на екипа могат да излязат от употреба.
Колкото по-незащитено място е екипът, толкова по-трудно може да се направи преглед на практиката му или учене от грешките. Това е така, особено когато индивидите са окуражени да се конкурират по между си.
Лидер на екип без супервизия, тренинг и подкрепа, с годините трудно може да поддържа същото ниво на мотивация. Може да се окаже, че екипът е изгубил перспективата за това как изглежда работата от гледна точка на клиента.
Добре установените лидери натрупват много легитимна и интерперсонална мощ. Това е един случай, в който се налага да се потърси външен консултант /тийм доктор/.
Предимството на външния консултант е, че той е преносител на добра практика от едно работно място на друго.
Консултантът:

помага на лидера на екипа да се вгледа в своята работа и в ролите, които трябва да изпълни,
помага на екипа да осъзнае, че стандартите са снижени и да си признае нуждата те да бъдат подобрени,
Помага и на двете страни да развият по-ефективни и по-ефикасни начини за работа.

Обикновено се прави SWOT анализ, с който екипът се вглежда в силните си страни и в слабостите си, във възможностите и заплахите. Силните страни и слабостите се отнасят основно за вътрешното функциониране на екипа. Възможностите и заплахите / рисковете се отнасят основно към външното обкръжение

Един от белезите на зрялост на екипа е, че членовете му приветстват възможността да бъде направен преглед и оценка на представянето и прогреса на екипа, или супервизия, така както зрелият отговорен към себе си индивид приема и цени ежегодния профилактичен медицински преглед. Това е шанс за екипа да се вгледа във своето вътрешно функциониране, да се освободи от натрупани напрежения и блокажи, и да си постави нови цели за следващия период от работата си.
Терапевтичните екипи – изискват форми на групова супервизия както на индивидуалните членове, така и на екипа като цяло, за да могат да работят с различните нива на чувства, които са сърцевината на работата им.
Супервизията е изключително необходима в сферата на психиатрията, психотерапията и социалната дейност, поради важността в тези сфери да се разграничават процесното и съдържателното ниво на комуникация и рисковете, произтичащи от неосъзнатото им смесване. А то може и се случва в работата на всеки специалист, важно е да се мисли за тази възможност и за преодоляването му да се търси “добронамерен професионален поглед от вън”- каквото всъщност е супервизията.
Екипите в помагащите професии обикновено се справят успешно с повтарящо се излагане на голям брой травматични събития, но някои “критични инциденти” пораждат необикновено силни емоционални реакции, които пречат на работещите да функционират пълноценно или на мястото на събитието, или по-късно.
Дебрифинг е процедура за превенция на синдрома на прегарянето и на посттравматичното стресово разстройство (ПТСР) при групи от хора, изложени на травми. Прилага се и при ангажирани с Кризисни Интервенции и други видове спешност хора и екипи. Представлява емпатично изслушване с ясното съзнание, че хората могат да преживяват много различни емоции, и всички да са действителни и сериозни.
Цели да се постигне психичен комфорт чрез “обезвреждане” на травмиращата ситуация, даване на израз на тревожността и безпокойствата, и нормализиране на реакциите.

Д-р Тарашоева – психиатър, психотерапевт, психодраматист – tarashoeva.com
Адрес: гр. София, ул. Екзарх Йосиф 59
Тел.:02 981 60 61
Факс:02 981 81 66
Моб.тел.: 0878 557 821
E-mail: tarashoeva@ cpz-ns.com

Психодрама център Орфеус
Адрес: гр. София, ул. Шипченски проход 52, блок 17 на БАН, ет. 2
Моб.тел.: 0888 209 929
E-mail: orpheuspsychodrama@ gmail.com

Психодрама център Орфеус
Адрес: гр. София, ул. Шипченски проход 52, блок 17 на БАН, ет. 2
Моб.тел.: 0888 209 929
E-mail: orpheuspsychodrama@ gmail.com

Мария Горинова
gsm: 0888 796 478, мейл: merygor@abv.bg